Това е една моя курсова работа, която сравнително харесвам (а и така и така съм тръгнала да слагам всичките си писаници…), макар да съм съгласна с всички направени по нея корекции . Надявам се да може да бъде разбрана и от хора, които не са гледали филма, макар че на практика доказателствената част се основава на факти и изказвания от него 
. Филмът е направен с цел реклама на правителството на НДСВ преди изборите и разглежда пътя на България към членство в ЕС.
“На Изток от Рая”
анализ на българската социална действителност въз основа на документалния филм на Иван Кулеков “Държава се прави с хора”
Членството на България в ЕС не е самоцел, а поредица от важни стъпки, които да направят страната конкурентноспособна в рамките на Съюза и да осигурят възможностите и за по-нататъшно развитие.Това предопределя важността на самия процес на приобщаване- като борба не с външния враг, с когото трябва да се справиш, за да спечелиш наградата, а като битка със собствените недъзи, които често са невидими, дълбоко скрити в систематиката на българския социален живот и така вкоренени в нея, толкова отдавна съществуващи и толкова обичайни за нашата действителност, че са станали почти невидими.Практиката да се лекуват симптомите, а не причините, или още по-лошо- “да се борим” срещу лечението, а не срещу болестта, е най-лесният възможен път към целта- членство в Европейския съюз.Но дори и след приемането на сраната в ЕС, предишните проблеми продължават да съществуват и премахването им не би могло да бъде резултат от подписването на един договор, колкото и важен да е той, а само от последователни и дългосрочни политики, провеждани на първо място с разбиране на съвременната социална действителност в България, произходът на проблемите и тяхната взаимозависимост.Филмът на Иван Кулеков “Държава се прави с хора” проследява пътя на България към Европа, но, макар и направен с рекламна цел, той поставя на показ не само успехите по пътя към присъединяването, но и дълбоките язви в българското общество и проблемите на българската социална действителност, които все още не са намерили решението си.
Системата на демократичното управление, основаваща се на възможността мнозинството от титуляри на интереси да определя стратегическия decision making, не може да осигури успешно развитие на дъжавата, тъй като за това е необходимо активно участие на гражданите в обсъждането на важните въпроси, както и безапелационният им достъп до всякаква информация, която касае тези въпроси и осигуряването на прозрачност в управлението.Неизпълняването на горните задължения от властта води до безразличие от страна на гласоподавателите и индвидуализъм- неосъзнаване на всеобщите интереси и следователно липса на стимул за социално развитие и участие в управлението на държавата.Изостаналата вследствие на това държава не е способна да осигури подходяща среда за развитие на специалисти в различните области, а това увеличава непроизводителността на труда вследствие на некомпетентност и липса на стимул за усъвършенстване.Хаосът в организацията на труда намира израз в характерната за “разпокъсаните” модерни общества невъзможност от ефективна комуникация, а еманципацията на посредниците довежда до бюрократизиране на държавата и тотална невъзможност за диалог на гражданското общество с управлението.Това, в комбинация с нежеланието да бъде променяно статуквото, обслужващо отделни частни интереси, като се приложат реформите, предписани от ЕС, води до невъзможността да се осъществява ефективна политика и до несигурност в силите на собствената икономика, което, от своя страна, води до страх от свободната конкуренция в рамките на пазара на ЕС и проблематизира по-нататъшното развитие на България в Съюза.
Като цяло на българското общество му липсват не само позитивизъм и желание за сътрудничество- основният проблем е липсата на граждани, които да работят за общия интерес и да коригират властта при взимането на решения.Индивидуализацията на обществото извежда на преден план частния интерес, на фона на който всеобщият се губи и не може да бъде ясно осъзнат: “…една буквичка от договора- “е”-то или “р”-то е твоя”, “и моите текстове са там”.Това е както следствие от липсата на сплотеност в социалния живот, така и причина за продължаващото задълбочаване на тази пропаст, която разделя българите на “нашите колеги” и “останалата част”, “които не виждат смисъла”.Неосъзнаването на общия интерес и невъзможността той да бъде ясно поставен като обществена цел, създава и пречките пред безпроблемното функциониране на държавния механизъм.Това поставя основните титуляри на интереси, както и упълномощените от тях управляващи, в ситуация, в която важните за стратегическото взимане на решение неща “се оказват”- т.е. случват се без тяхното знание и осъзнат контрол.Това също е и причина, и следствие гражданите да не разбират важността на действията си по отношение на развитието на държавата и водят до една чисто потребителска нагласа към социалния живот и следователно до все по-усилващ се натиск върху вече омекналата soft state.Но при наличие на държава, която дава, без да получава нищо в замяна, е нормална пасивната спрямо нея позиция, при която “проверявахме едни числа”, когато това е задължението ни, е невероятно занимание, при условие че можем “да ходим да пием бира”.Това дори изглежда в реда на нещата, тъй като омекналата държава не е способна да осигури нито подходящо заплащане на държавните служители, нито подобаващо финансиране на бизнеса, а в една добре работеща държава не е нормално специалистите да работят заради ентусиазма си.
Ниската прозводителност на труда също е пряко следствие от гореспоменатото.Малобройността на специалистите, готови да работят за ниско заплащане, означава ниска компетентност на преобладаващия брой на служителите, липса на основни умения, важни за дадената професия, както и на желание за подобряване на професионалните качества и развитие в крак с най-новите световни тенденции (изучаване на езици, компютърна грамотност: “Колко пъти я пиша аз 19, а тя все 119 става”), а с това намалява и конкурентноспособността на българските предприятия на световния пазар.Изостава и начинът на организация на труда, който не съответства на модерните изисквания и всичко това води до неефективност на работата, а в същото време и до увеличаването и като обем (“24 часа работим!”).Увеличаването на количеството ненужни (или поне можещи да бъдат избегнати) проблеми, влошава и качеството на комуникацията- както на ниво екип, така и на държавно ниво- между гражданското общество и администрацията.
Пряко следствие от това е бюрократизирането на държавата, когато бизнесът действително “не работи и 1/3 колкото чиновниците”, а вследствие на многото работа на парче и липсата на общ поглед върху нещата (без да се вижда систематика и ясно определена цел) администрацията престава да обслужва гражданите и бизнеса и да бъде посредник между гражданското общество и държавата,а стига до момент, в който трябва да се бори със самата себе си.Тя се обособява като самостоятелно съществуваща структура, която вече не е способна да бъде партньор на гражданите и бизнеса- основните титуляри на интереси.Липсата на диалог между нея и гражданското общество е предзададен и от липсата на прозрачност- затрупаната с безполезна работа администрация няма време да осигури на обществото информация за дейността си, а вместо това “работи тихичко на много фронтове” и следователно не може да очаква сътрудничество при обсъждането на стратегическите решения от негова страна.Това, в комбинация със забавянето на взимането на решения- отново вследствие на многото излишна работа и “ненормалната организация”, довежда до пълна неадекватност на решенията и следователно- до неефективност на определеното от “нечетящите министри” развитие на държавата.
Липсата на собствено подходящо за държавата развитие довежда до друго напълно погрешно решение за управлението- копирането на чужди успешни модели, които не отговарят нито на родната действителност, нито на настоящия момент: “да сме бледо копие на Ирландия”.Това е израз и на чувството на българите за малоценност- непрестанно съзнание, че не сме равностойни на останалите (каквито и не можем да бъдем, ако не се чувстваме такива), старания “да се държим на ниво”,т.е. да се правим на други, а не да бъдем себе си, винаги да се покажем по-добри, отколкото сме (за което говори и речта на българския премиер по повод присъединяването, която той не произнася на български, а на френски).Това самоподценяване и неуспешни опити за копиране на по-развитите страни е породено от това, че се “променят изискванията ни към живота”, но не и реалността, а тя не би могла да се промени ако не бъдат приемани такива закони, които “променят живота” и такива формулировки, зад които стоят интереси, но не на единични граждани, а на мнозинството.Проблемът е, че от досега с Европейския съюз се възприемат очакванията към стандарта на живот, но не се разбира систематиката на действие на законите и институциите му.
Съпротивата срещу приемането на директиви и осъществяването на реформи, изисквани от ЕС е опит да се запази статуквото, но по този начин членството ни в Съюза е обречено да бъде не равноправно партньорство, за каквото би трябвало да ни подготвят тези реформи, а постоянен източник “на социални помощи”.”Важното за ЕС” всъщност е далеч по-важно за нас, а системата, веднъж открита, не може да бъде оставена да бъде “красива сама по себе си”, защото, първо- красотата като нещо, изискващо съзерцание и възхищение, бидейки държавна политика или закон, е напълно безполезна, и второ- тази система сама по себе си няма никаква ефективност- нейните качества се разкриват само когато бъде приложена на практика и нейните принципи “се спазват”.Но процесът на преговори е “война с окопаване” и е “по-лесно да се преговаря за 4,5 млрд., отколкото за съдебната реформа”, защото индивидуалните частни интереси взимат превес над всеобщите в управението на държавата (която би трябвало да е изразител именно на всеобщите интереси на гражданите си).Вина за това има на първо място липсата на прозрачност в управлението- в това да “работиш и да не ти се знае името” няма нищо “апостолско”- тъкмо обратното- това е предпоставка за бягане от отговорност пред обществото за взетите решения.Държавата която е направена “с хора”, а не с институции и въз основа на закони, персонифицира управлението и го превръща от безличен и безпристрастен регулатор на социалния живот, какъвто трябва да бъде, в набор от личности със скрупули и частни интереси, което увеличава съмненията във властта.За това допринася и липсата на публични дебати върху важните обществени въпроси (“откъде се появяват тези приказки, че всичко е тайно?”) и на активно участие на титулярите на интереси във взимането на решения, което поставя под въпрос легитимността на властта и извиква недоволство срещу водената политика, дори тя да е ефективна.Също така, дори да е в правилна посока, политиката, провеждана от “толкова малко хора, които се занимават с евроинтеграция” и които трябва “да се борят” срещу “останалите”, е обречена на провал, защото цялостната промяна на обществото изисква участие и съпричастност от всичките му членове, които трябва да свикнат с промяната като начин на живот, а не като работа, която, тъкмо свършена, започва “пак отначало”.Именно постоянстващата новост е гаранция за успеха и основна характеристика на модерността.
Точно преходът към модерността е основният проблем на България.Отправяйки се на Запад, тя всъщност отново отива на Изток, като запазва старите си привички- да не търси сътрудничество, а по-скоро автархия,неминуемо предразполагаща към тоталитарен тип на управление. Индивидуализмът и нежеланието за сътрудничество са наши характеристики и на държавно ниво- съседите продължават да бъдат подозрително разглеждани като врагове, които трябва да бъдат плашени с бойния призив “По пет на нож!”.Като потенциален носител на опасности се разглежда и Западът, към който отношението е също “на защита”, а не на равноправно партньорство.С това си поведение България показва, че не е надраснала предмодерния агресивен начин на поведение и не е готова да го замени с търговски отношения, които да са от взаимна изгода, без да изостави напълно подозренията си.Партньорството, на което се крепи съвременната глобална пазарна икономика и което стои в основата на развитието на Европейския съюз, е избягвано заради несигурността, която носи за българската икономика, тъй като просперитетът на България започва пряко да зависи от нейните съседи.Неспоменаването на Румъния по време на речта за присъединяването на България към ЕС, говори за липсата на съзнание,че страната ни е част от един все по-глобализиращ се свят и успехите и провалите и са във все по-увеличаваща се пряка зависимост от останалите държави.Недвусмислена е и снимката в началото на филма, на която е показан българският държавен глава на Ялтенската конференция- подписващ на преден план, докато зад гърба му се случват истински важните неща.Комплексът за собствената малоценност на страната ни, прави обществото още по-чувствително на тема национален суверенитет и независимост на външната и вътрешната политика, особено ако се има предвид недалечното минало на България.Това неминуемо поставя въпросът за значението и жертвите, които ще трябва да бъдат направени след подписването на този договор и предизвиква поява на недоволство заради отнемането на част от националния сувуренитет.Тази позиция също е следствие от недостатъчното развитие на българската социална действителност.Новото несъмнено предизвиква страх, който пречи на гражданите да осъзнаят недостатъците в абсолютната власт на националната държава и необходимостта от постепенното и отмиране, както и ползите, които биха донесли по-големите правомощия на Европейския съюз.
Проблемите на българското развитие не са следствие на недостатъци, запечатани в гените ни, нито на прекален индивидуализъм, който “повлича след себе си” цялата социална действителност, а се коренят в систематичността на социалната проблематика, обвързваща многобройни и понякога незабележими части в система, която има всички предпоставки, оставена сама на себе си, устойчиво да води до деградация.Това обуславя необходимостта от цялостна промяна на обществото, институциите и начинът на мислене (поради взаимната им зависимост), предхождана непременно от внимателно дефиниране на проблемите и разглеждане на връзките помежду им.Решаването на частични и повърхностни спрямо действителната проблематика задачи и оставянето на истински сериозните, макар и не толкова очевидни, проблеми на самотек, заплашва да увеличи пропастта между развитите западни общества и България, която, въпреки че вече е членка на ЕС, отново рискува да остане “на Изток от Рая”.
Read Full Post »
Starshine77's Weblog 