Книгите, които прочетох (”Парфюмът”)

Започнах да пиша за книгата веднага след като я прочетох, но прекъснах по някакви причини, а сега съм толкова далече от нея, че изобщо не знам как да си завърша писаниците Но пък този текст толкова отдавна стои и си чака реда, че ще го публикувам, пък ще видим кога и дали ще го довърша …

П.П. Филмът по книгата беше добър- една от малкото екранизации на книги, които ми допаднаха

Парфюмът. Историята на един убиец- Патрик Зюскинд

Книгата е необичайна- дори само с това, че третира по един доста неочакван начин проблема за твореца, изкуството и стремежа към абсолюта. Може би първо трябва да спомена, че в предговора на изданието, което ми попадна, имаше интересен паралел между Грьонуи и Хитлер, който ми даде също така интересни насоки за разсъждение, но ако трябва да съм честна по-скоро се разминаваше с моето възприемане на повествованието. Трябва и да отбележа, че буквално “погълнах” 230-те страници за има-няма два дена, макар че разказаното изобилстваше от описания, най-вече на миризми- почти сетивни на моменти, особено в началото, когато Зюскинд описваше вонята на Париж, раждането на Грьонуи в нея и детството му, и доста по-слаби и по-малко въздействащи към края на книгата, а действието и диалозите бяха рядкост. Погледът върху главния герой беше леко отстранен, но в никакъв случай осъждащ или морализаторски, въпреки че в началото Зюскинд го определя като чудовище (впрочем редом с маркиз дьо Сад, Наполеон и т.н.). И въпреки гениалния му талант го слага по-ниско от човека- името му Грьонуи (grenouille- от френски- жаба) навява асоциации на нещо студенокръвно, низше, зелено и мокро- каквото е и усещането от главния герой, създадено от описанието му. Това описание в студени нюанси ярко контрастира с червенокосите (като огъня) “музи” на Грьонуи- момичето от улица “Маре” и Лаура. Принизяването на гениалността му започва дори още от заглавието- “един” носи липсата на всякаква уникалност, говори за част от множеството, неспецифичност, а “убиец” превръща делото на Грьонуи, което той възприема не като поредица от самоцелни убийства (това, че убива, за него се явява просто като подробност без значение), а като средство за създаването на абсолютния парфюм, в обикновено профанизирано действие, приравнено с битовите категории за разбиране на света. Проблемът на Грьонуи се състои в липсата на собствен мирис и съответно средство, чрез което да опознае собствената си същност- дотук характерен проблем за твореца. Типично е и “изнасянето” на този проблем извън рамките на собственото съзнание- липсата като невъзможност за вписване в колектива и съответно маргинализиране на героя. Но липсата на собствена миризма тук се явява като външен, второстепенен фактор- в действителност маргинализацията произтича първо отвътре, от отношението на Грьонуи към останалите, от възприемането на себе си като различен. Това определя и целта- не просто да стане част от останалите, а да властва над тях. Тогава не е чудно, че “човешката миризма”, която той успява да наподоби, го вписва в света, но изкуствено, защото все пак този парфюм не съответства на него самия, той му е нещо чуждо, макар че е негово творение и затова остава отстранен от останалите. Отчуждаването на твореца от сътвореното най-ясно проличава след създаването на абсолютния парфюм: “Никой не знае колко хубав е този парфюм в действителност- помисли си той.- Никой не знае колко добре е ПРИГОТВЕН. Другите само са подвластни на неговото въздействие, те дори не знаят, че тъкмо тоя парфюм им въздейства и ги омайва. Единственият, който някога е познал действителната му красота, съм аз, защото аз съм го създал. И същевременно съм единственият, който не се поддава на неговата омая. Аз съм единственият, за когото парфюмът е безсмислен.” Творческото начало тук се изразява именно в акта на “приготвянето”- опит за себедоказване и себеизява, показване на богатството на личността на света. И тъй като за Грьонуи ценността се състои в акта на “приготвянето”, в пътя, а за останалите- в крайния резултат, разминаването на очакванията му с действителността обезсмислят целия процес. Той вижда “омаята” в самия себе си, в собствената си личност, докато излиза, че за хората личността му е просто средството, чрез което истинската ценност-парфюмът достига до тях: “Когато стоях край зида под градината, където играеше червенокосото момиче и уханието и долиташе до мен… може би тогава изпитах нещо подобно на онова, което изпитаха хората на площада, щом ги залях с моя парфюм? … Но той отхвърли тази мисъл. Не, това бе нещо по-различно. Защото бях наясно, че желая уханието, не момичето. Пък хората си въобразяваха, че желаят МЕНЕ, а какво желаеха в действителност- остана тайна за тях.”