За пореден път се убеждавам, че хубавите неща се случват само неочаквано (че как иначе- в противен случай се губи цялото очарование 
) и то точно в моментите, когато се чувстваш изчерпан и изстискан до края. Осъзнавам и че е глупаво и незряло от моя страна до такава степен да се радвам (или обезкуражавам) от чуждите оценки за нещо, за което имам изградено собствено мнение… “Панаир на суетата” 
А ето и какво ме зарадва чак толкова- http://www.kompasbg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=3246&Itemid=27
Помня как се самоубеждавах, че дори и да отида на награждаването, няма да съм спечелила нищо и ходенето ми до Бургас ще е безполезно (защото в деня на награждаването имах контролно, което не можех да си позволя да изпусна и беше жизнено важно да мисля, че тази необичайна екскурзия ще донесе само разочарование), а сега съжалявам, че не си направих една приятна разходка до този толкова красив град (и без това контролното беше провал ;( ). Но… има справедливост на този свят за всичко- като съм толкова лишена от авантюризъм и прикована към задълженията, ще си търпя последствията Олях се в предисловия както винаги Давам си обещание за в бъдеще да се опитам да предпочета необикновеното, с което ме сблъскат обстоятелствата, пред рутината и да се опитам да се радвам повече на собствените си признания, отколкото на тези на другите Ето- толкова се упих от себе си, че забравих -Честита награда и на Нели Не се познавме лично, но знам, че е страшно добра поетеса 
Първо място в конкурса за есе на тема “Море” (2008 ) :
Море
Ръката се протяга към водата, но се бои да докосне прозрачната и повърхност- сякаш веднъж преминала преградата на един друг, подводен свят, дълбините ще я сграбчат и ще я влачат чак до мрачното дъно. Човекът няма достъп до морето- само до най-горната, почти прозрачна ивица вода, през която му се струва, че вижда съвсем наблизо и ясно пясъка. Светлината осветява вълните и сивкавата тиня- точно на ръка разстояние. Но водата пречупва през своята призма светлината и си играе с човешкото око- близкото и видимо дъно, което то възприема и което му се струва така лесно достижимо, всъщност е неистинско- отражение на нещо по-дълбоко и размито, което човекът никога няма да види без отсенките на слънцето върху него, без да може да предолее преградата между водата и въздуха; обект, който винаги ще наблюдава от странична позиция.
Морето се докосва до света именно с тази своя повърхност- до въздуха, бреговете. Светът извън него осветява точно тази негова най-горна част, за да може самото то по този начин да я опознае. Лъчите преодоляват границата между водата и небето, макар и пречупени, преиначени и се втурват с променените си посоки надолу. Водата постепенно ги изтощава и поглъща и, макар на върха да изглежда бляскаво и приветливо, морето продължава да крие сенките на дъното си. Познало предела на съществуването си- разграничаването от останалия свят, то се опитва да обеме колкото се може повече от другостта, вълните му се издигат до небето в непрестанен порив да включат в себе си света, но само се докосват до въздуха, оглеждат го отблизо, без да могат да го разберат- защото същността им- на въздух и вода, е различна- не могат да се разтворят едно в друго, да станат единно цяло. Морето живее съзнателно само дотам, докъдето стигат слънчевите лъчи; пространствата, където водите поглъщат и последното късче светлина, остават далечни и неясни и за него. Морето познава само повърхността си, но никога не е виждало дъното си- онези пластове ледена и застинала вода, непроменяли мястото си от векове, невиждали светлината и външния свят. Те същестуват отделно и може би дори никой не знае за съществуването им, защото всичко, родено от дълбините им, докато стигне повърхността, се променя неузнаваемо и вече не помни пътя си. Подводните вулкани изригват от дъното и изкачвайки се към повърхността, губят от яростта и топлината си, за да застинат накрая като късчета земя, да се превърнат в друга същност, каквато никога не са били- родени от морето, те вече му стават чужди и непонятни.
Вятърът раздвижва повърхността му; през тесните процепи, които го свързват с другите морета, навлизат нови, различни води, които само в началото са чужди, а после, с времето, се смесват, изместват други и стават свои. Морето съществува осъзнато само с тези промени- бавни и постепенни, но жизнено необходими. Обградено отвсякъде с пустиня и безветрие, то е обречено да се превърне в “мъртво”- безлико, монолитно и неосъзнато- като в предбитието, и, вероятно, като в смъртта- без да осъзнава нито собственото си, нито нечие друго съществуване. Морето е само предел-повърхност и недостигнато дъно-бездна; и това, което ги задържа заедно- съзнание, будност, постоянно безпокойство от вълни, опитващи се да очертаят собствените си контури между двете.
