Есета (Освобождение)

Поотвикнала съм да пиша, както е вижда… Но това не означава, че вече не обичам или че ще спра

Освобождение

Инерцията е вроденото зло в човешката същност, което води до привързване към материалното и привидното и страх от отнемането им, което в действителност е страх от истинския живот- малодушие, пречещо на индивида да направи своя избор в посока на доброто. Освобождението е път към доброто, себенадмогване и преодоляване на традиционното и повтарящото се, отместване на границите на съществуващия свят към нови хоризонти.
Отклоняването от инерцията означава свободно и осъзнато собствено движение, освобождаване от пред-писаното и пред-определеното. Познатото осигурява привидна стабилност и детерминираност на живота и смислите, докато освобождението е преначертаване на битието, опит за навлизане в пространството на чуждото. Откриването на непознатото полага нови отправни точки за дефиниране на действителността, но това води и до проблематизиране на вече извоюваните истини, които могат да се окажат невалидни в съпоставка с новото.
Тогава освобождението изисква жертви не само в личностен, а и в общностен план- нарушена е сигурността на всеобщия живот, новите хоризонти разкриват пропуските във вече изграденото и привидно солидно битие. Готовността за приемане и извоюване на свободата от един налага промяната като факт и за останалите и така добива за тях отрицателен знак. Това залага ценността на освобождението единствено като личностен акт, за който всеки трябва вътрешно да се подготви и който не би могъл да произхожда от външни на индивида обстоятелства- “Свободата не може да се подарява, защото тя е притежание на духа”.
Освобождаването изисква смелост, защото поставя под въпрос ценността на вече съществуващата и завършена личност, но в този смисъл освобождението е и готовност за равитие- изоставяне на вече изградената същност, на откритите истини, които могат да бъдат разрушени в сблъсъка с новото. Освобождението изисква и жертви, защото в традиционния бит личността намира опора в установеното и гради себе си в съответствие с наличния свят. Разколебаването на опорите води до криза на индивида- освобождаването обуславя пълно скъсване с материалното, с което да се осигури възможност за неспиращо възходящо развитие- “Да бъдеш, а не да имаш”(Ерих Фром). То означава постоянно себепреодоляване, себенадграждане и себепостигане. Освобождението е надмогване на страха от смъртта, защото самата му същност е в непрестанното умиране на човека и изграждането на свръхчовешкото в него.
В освобождаването човекът проявява истинската си същност на деец спрямо обективността. Влечението към необичайното и непознатото е подтик към ново осмисляне на света, както и непрекъснато себедоказване. Това е опит за доближаване до божествената същност в човека, защото истинските ценности и смисли могат да бъдат определени само от позицията на вечността и абсолютното познание, а, откривайки нови хоризонти, субектът все повече се доближава до трансцендента и се освобождава от ограниченията на тленността. Тогава освобождението е стремеж към висшето в човешката душа.
С освобождаването от оковите на делничността и телесността индивидът става критерий за преценка на света- определител на истината и стожер на живота. За разлика от екзистирането в робство-инертност, постигайки свободата във всеки един момент и докосвайки се все повече до познанието, човекът се превръща от подвластен на външното и бездеен в демиург на себе си и живота- в равен на божественото.