Есета („Всеки е друг и никой не е себе си“)

Това е любимото ми есе, въпреки че на някои може би им се струва твърде претенциозно и претрупано с термини (но пък за сложни неща е много трудно да се говори с прости думи без да се изгуби дълбочината ), а и не е титуловано (пак напразно според мен…него си го обичам най-много).И понеже вече изгубих надежда, че есетата ми от олимпиадата по философия ще бъдат публикувани на сайта на Иван Колев (както ни обещаха преди почти година), се задоволявам да сложа тук тези, с които разполагам.Това тук беше подготовката ми за националния кръг на въпросната олимпиада и трябва да призная, че имаше някои справедливи забележки относно заключението, които и учителката ми подкрепи, най-сериозната от които- че заключението не „затваря“ добре зададената тема.Но така се стекоха нещата, че не го оправих навреме, а сега вече съм прекалено далече от него, за да седна наново да го дописвам…

 

Всеки е друг и никой не е самият себе си

М.Хайдегер

 

 

Човекът е вечно на път към това, което е.Той е проект на самия себе си (Хайдегер).Всяка застиналост е неприсъща на човешкото, то е движение и вечна промяна.В момента „сега“ човекът не може да бъде константа- той е съвкупност от това, което е бил, и това, което ще е.

Да бъдеш себе си е осъществяване на върховния стремеж към свобода.Свободата като избор е присъща на Dasein.Всеки момент е момент на избор, на умиране и раждане, в който личността извървява стъпка към постигане на истинската си същност.Ограничаването на собствения избор е жертвеност като неоткликване на нуждите на себесността.Старото ражда новото Аз.Постигането на същността е постоянното избиране на самия себе си и снемане на това в същността, което принадлежи на Другостта.Т.е. постигането на себе си преминава през болката, а превъзмогването на болката бележи умирането на човешкото като променливост, непостоянство, път, и раждане на Свръхчовека- съвършенство, завършеност.В това себенадмогване човекът елиминира това в себе си, което разпознава като чуждо, принадежащо на Другостта.

Съществуването предхожда същността, а това предопределя, че нищо не може да бъде само това, което е изначално заложено в него.Индивидът не би могъл да бъде единствено това, което му е зададено, външното постоянно го променя и той винаги е Друг по отношение на първоначалната си, заложена същност.

Усещането на личността за себе си преминава и през представата на другия.Тогава човек не може да бъде себе си, да съществува самостоятелно, тъй като саморефлексията му се състои и от рефлексиите на Другите по отношение на него и рефлексията му към света.Така субективното е повлияно от обективността на външното, т.е. личността никога не е само самата себе си, тя е резутат от корелацията субект-обект.Индивидът не е икога единствено себе си, той е винаги себе си с Другия (Mitsein).Разпознаването на Другите като себеподобни позволява на Аз-а да види себе си през Другия.Но „Адът-това са Другите“(Сартр), индивидът никога не може да бъде напълно разбран от Другия, неговата същност остава в невъзможността от пълно изразяване на вътрешното.Така същността на човека остава заключена в неизказаното, което я лишава от възможността да бъде негова проява и го обрича на Другост в битието на Другите.Индивидът се сблъсква с невъзможността на езика да осъществи напълно откриваща комуникация, чрез него да се прояви целостта на душата.Това е невъзможността на личността да бъде разбрана като себе си в пространството на Другите.

Но човекът не е друг само по отношение на Другите, но и по отношение на себе си.Невъзможността от пълното познаване на човешката душа предопределя и невъзможността на това човек да заеме мястото си, да бъде себе си като градивна единица на Вселената.Човешкото съществуване е единствена пътека сред безкрайността на вечното и абсолютното.Пътят към постигане на самия себе си е основен модус на съществуването.Подреждането на света чрез собственото съзнание всъщност на първо място е подреждане на себе си.Но това определя и света като непознаваем заради безкрайността и непознаваемостта на съзнанието.Познанието и е ограничено от езика, гледната точка, нагласата.“Аз ще бъда вечно чужденец за себе си“(Камю).Постигането на същността е невъзможно, то е постоянно постигане към себе си.Човекът е това, което е (Sein) само в степента, когато става това, което е(Werden)(Хегел).

Моментът на вглеждането отделя образа от същността и така превръща настоящия образ в нещо статично, неживо- маска.Това е невъзможността на едновременното битие с отражението, отражението се превръща в Друг по отношение на първообраза, то е плоскост, крайност.Границата на „тук“ е отражението, то е завършеността на „тук“, възможност „тук“ да се види като „там“.Така присъствието „тук“ и „сега“ се оказва невъзможно.“Човешкият способ на битие е винаги битие към отсъствието“ (Хайдегер), битие, насочено към смъртта като цялост, завършеност, съвършенство,т.е. постигане на истинската същност.Човешкият живот е незавършеност, вечен стремеж към съвършенство, но ако можеше да довърши всичко докрай, той би го ограничил.А човешкото е незавършено и затова безгранично.Човекът е обещание за бъдещето.