Книгите, които прочетох (”Парфюмът”)

Започнах да пиша за книгата веднага след като я прочетох, но прекъснах по някакви причини, а сега съм толкова далече от нея, че изобщо не знам как да си завърша писаниците Но пък този текст толкова отдавна стои и си чака реда, че ще го публикувам, пък ще видим кога и дали ще го довърша …

П.П. Филмът по книгата беше добър- една от малкото екранизации на книги, които ми допаднаха

Парфюмът. Историята на един убиец- Патрик Зюскинд

Книгата е необичайна- дори само с това, че третира по един доста неочакван начин проблема за твореца, изкуството и стремежа към абсолюта. Може би първо трябва да спомена, че в предговора на изданието, което ми попадна, имаше интересен паралел между Грьонуи и Хитлер, който ми даде също така интересни насоки за разсъждение, но ако трябва да съм честна по-скоро се разминаваше с моето възприемане на повествованието. Трябва и да отбележа, че буквално “погълнах” 230-те страници за има-няма два дена, макар че разказаното изобилстваше от описания, най-вече на миризми- почти сетивни на моменти, особено в началото, когато Зюскинд описваше вонята на Париж, раждането на Грьонуи в нея и детството му, и доста по-слаби и по-малко въздействащи към края на книгата, а действието и диалозите бяха рядкост. Погледът върху главния герой беше леко отстранен, но в никакъв случай осъждащ или морализаторски, въпреки че в началото Зюскинд го определя като чудовище (впрочем редом с маркиз дьо Сад, Наполеон и т.н.). И въпреки гениалния му талант го слага по-ниско от човека- името му Грьонуи (grenouille- от френски- жаба) навява асоциации на нещо студенокръвно, низше, зелено и мокро- каквото е и усещането от главния герой, създадено от описанието му. Това описание в студени нюанси ярко контрастира с червенокосите (като огъня) “музи” на Грьонуи- момичето от улица “Маре” и Лаура. Принизяването на гениалността му започва дори още от заглавието- “един” носи липсата на всякаква уникалност, говори за част от множеството, неспецифичност, а “убиец” превръща делото на Грьонуи, което той възприема не като поредица от самоцелни убийства (това, че убива, за него се явява просто като подробност без значение), а като средство за създаването на абсолютния парфюм, в обикновено профанизирано действие, приравнено с битовите категории за разбиране на света. Проблемът на Грьонуи се състои в липсата на собствен мирис и съответно средство, чрез което да опознае собствената си същност- дотук характерен проблем за твореца. Типично е и “изнасянето” на този проблем извън рамките на собственото съзнание- липсата като невъзможност за вписване в колектива и съответно маргинализиране на героя. Но липсата на собствена миризма тук се явява като външен, второстепенен фактор- в действителност маргинализацията произтича първо отвътре, от отношението на Грьонуи към останалите, от възприемането на себе си като различен. Това определя и целта- не просто да стане част от останалите, а да властва над тях. Тогава не е чудно, че “човешката миризма”, която той успява да наподоби, го вписва в света, но изкуствено, защото все пак този парфюм не съответства на него самия, той му е нещо чуждо, макар че е негово творение и затова остава отстранен от останалите. Отчуждаването на твореца от сътвореното най-ясно проличава след създаването на абсолютния парфюм: “Никой не знае колко хубав е този парфюм в действителност- помисли си той.- Никой не знае колко добре е ПРИГОТВЕН. Другите само са подвластни на неговото въздействие, те дори не знаят, че тъкмо тоя парфюм им въздейства и ги омайва. Единственият, който някога е познал действителната му красота, съм аз, защото аз съм го създал. И същевременно съм единственият, който не се поддава на неговата омая. Аз съм единственият, за когото парфюмът е безсмислен.” Творческото начало тук се изразява именно в акта на “приготвянето”- опит за себедоказване и себеизява, показване на богатството на личността на света. И тъй като за Грьонуи ценността се състои в акта на “приготвянето”, в пътя, а за останалите- в крайния резултат, разминаването на очакванията му с действителността обезсмислят целия процес. Той вижда “омаята” в самия себе си, в собствената си личност, докато излиза, че за хората личността му е просто средството, чрез което истинската ценност-парфюмът достига до тях: “Когато стоях край зида под градината, където играеше червенокосото момиче и уханието и долиташе до мен… може би тогава изпитах нещо подобно на онова, което изпитаха хората на площада, щом ги залях с моя парфюм? … Но той отхвърли тази мисъл. Не, това бе нещо по-различно. Защото бях наясно, че желая уханието, не момичето. Пък хората си въобразяваха, че желаят МЕНЕ, а какво желаеха в действителност- остана тайна за тях.”

Information about several UK Universities (презентация на английски)

Целта на презентацията е представянето на въпросните университети като подходящо място за висшето образование на определена група български кандидат-студенти.

LSE offers a unique opportunity to study the social sciences. You will be in an university institution with a worldwide academic reputation, while enjoying the cultural, social and recreational facilities of one of the world’s great capital cities and a focal point in the increasing integration of Europe.

Outstanding reputation
The London School of Economics and Political Science (LSE) is a world class centre for its concentration of teaching and research across the full range of the social, political and economic sciences. LSE has an outstanding reputation for academic excellence. LSE offers a very wide range of undergraduate and postgraduate courses in the social sciences. Teaching is carried out through academic departments, interdisciplinary institutes and in partnership with internationally known higher education institutions. Studying in the heart of a multicultural city alongside students from across the world ensures an involved and comprehensive experience is enjoyed.

International contacts
Few university institutions in the world are as international. The study of social, economic and political problems covers not only the UK and European Union, but also countries of every continent. From its foundation LSE has aimed to be a laboratory of the social sciences, a place where ideas are developed, analysed, evaluated and disseminated around the globe. The School is a world centre for advanced research. In the 2001 UK Research Assessment Exercise carried out by the Higher Education Funding Council for England, the School’s research was rated second among around 200 universities and colleges. LSE has a cosmopolitan staff and student body, located within an urban, city centre campus. They come from 140 countries around the world: 34 per cent from the UK, 18 per cent from other European Union countries and 48 per cent from other countries around the world.

Scholarships
The Cities Scholarship 2008/09
One scholarship for an incoming student to the MSc in City Design and Social Science. Preference will be given to Russian nationals. If there is no suitable Russian applicant, the scholarship can be given to an applicant of any nationality/fee status. If the recipient of the scholarship is a Home UK/EU student, the value of the award will be £16,000.If the recipient of the scholarship is an Overseas student (including Russian), the value of the award will be £26,000.
Miliband Scholarship
Every three years a Miliband Scholarship in Political Sociology is offered to a promising current or new postgraduate student working in the field of political sociology in the departments of Sociology, Government and International Relations. The value of the Scholarship is worth £5000, renewable for a second and third year subject to satisfactory academic performance. The Financial Support Office, which is situated within the LSE’s Student Services Centre, is responsible for administering School funds and a variety of scholarships, studentships, prizes and awards.
Prospective students, those who have already been given an offer of admission to study at the School, currently registered students and LSE staff can use these pages to find out about LSE scholarships and other sources of financial help available.
Scholarship Programme
The Paul Woolley Centre Scholarships Programme aims to support students pursuing postgraduate research in the areas covered by The Paul Woolley Centre research agenda. The Scholarships are awarded in June each year to maximum number of 3 outstanding PhD students who have been admitted to the PhD programme of the Finance Department or the Economics Department of the London School of Economics. The Scholarships will be awarded by a Scholarship Committee. The Scholarships will provide a stipend to support fees and/or living expenses. The amount of the award will depend on the number of students selected each year and their current financial position, but it could not exceed the standard LSE Scholarships, which include fees and a living allowance of up £13,000 per annum. The scholarships will be renewable on an annual basis after review. The Paul Woolley Centre Students will be based within the centre and the Financial Markets Group and will be expected to work closely with its staff and faculty.
Finding a place to live
Most LSE students live in privately rented housing and commute to the School every day. Arranging this type of accommodation is generally not possible before you arrive as you should always inspect a property to ensure it’s suitability and as landlords rarely make commitments to unseen tenants. This means that in order to find somewhere to live, you should come to London before the beginning of the academic session. If you’re not able to get to London early, you may wish to know that from the end of September we have negotiated deals for temporary accommodation with a number of Central London hotels.

London- having fun + job possibilities
Clubs, cinemas, restaurant, museums, pubs and bars, theatres.

Есета (Море)

За пореден път се убеждавам, че хубавите неща се случват само неочаквано (че как иначе- в противен случай се губи цялото очарование ) и то точно в моментите, когато се чувстваш изчерпан и изстискан до края. Осъзнавам и че е глупаво и незряло от моя страна до такава степен да се радвам (или обезкуражавам) от чуждите оценки за нещо, за което имам изградено собствено мнение… „Панаир на суетата“ А ето и какво ме зарадва чак толкова- http://www.kompasbg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=3246&Itemid=27

Помня как се самоубеждавах, че дори и да отида на награждаването, няма да съм спечелила нищо и ходенето ми до Бургас ще е безполезно (защото в деня на награждаването имах контролно, което не можех да си позволя да изпусна и беше жизнено важно да мисля, че тази необичайна екскурзия ще донесе само разочарование), а сега съжалявам, че не си направих една приятна разходка до този толкова красив град (и без това контролното беше провал ;( ). Но… има справедливост на този свят за всичко- като съм толкова лишена от авантюризъм и прикована към задълженията, ще си търпя последствията Олях се в предисловия както винаги Давам си обещание за в бъдеще да се опитам да предпочета необикновеното, с което ме сблъскат обстоятелствата, пред рутината и да се опитам да се радвам повече на собствените си признания, отколкото на тези на другите Ето- толкова се упих от себе си, че забравих -Честита награда и на Нели Не се познавме лично, но знам, че е страшно добра поетеса

Първо място в конкурса за есе на тема „Море“ (2008 ) :

Море

Ръката се протяга към водата, но се бои да докосне прозрачната и повърхност- сякаш веднъж преминала преградата на един друг, подводен свят, дълбините ще я сграбчат и ще я влачат чак до мрачното дъно. Човекът няма достъп до морето- само до най-горната, почти прозрачна ивица вода, през която му се струва, че вижда съвсем наблизо и ясно пясъка. Светлината осветява вълните и сивкавата тиня- точно на ръка разстояние. Но водата пречупва през своята призма светлината и си играе с човешкото око- близкото и видимо дъно, което то възприема и което му се струва така лесно достижимо, всъщност е неистинско- отражение на нещо по-дълбоко и размито, което човекът никога няма да види без отсенките на слънцето върху него, без да може да предолее преградата между водата и въздуха; обект, който винаги ще наблюдава от странична позиция.
Морето се докосва до света именно с тази своя повърхност- до въздуха, бреговете. Светът извън него осветява точно тази негова най-горна част, за да може самото то по този начин да я опознае. Лъчите преодоляват границата между водата и небето, макар и пречупени, преиначени и се втурват с променените си посоки надолу. Водата постепенно ги изтощава и поглъща и, макар на върха да изглежда бляскаво и приветливо, морето продължава да крие сенките на дъното си. Познало предела на съществуването си- разграничаването от останалия свят, то се опитва да обеме колкото се може повече от другостта, вълните му се издигат до небето в непрестанен порив да включат в себе си света, но само се докосват до въздуха, оглеждат го отблизо, без да могат да го разберат- защото същността им- на въздух и вода, е различна- не могат да се разтворят едно в друго, да станат единно цяло. Морето живее съзнателно само дотам, докъдето стигат слънчевите лъчи; пространствата, където водите поглъщат и последното късче светлина, остават далечни и неясни и за него. Морето познава само повърхността си, но никога не е виждало дъното си- онези пластове ледена и застинала вода, непроменяли мястото си от векове, невиждали светлината и външния свят. Те същестуват отделно и може би дори никой не знае за съществуването им, защото всичко, родено от дълбините им, докато стигне повърхността, се променя неузнаваемо и вече не помни пътя си. Подводните вулкани изригват от дъното и изкачвайки се към повърхността, губят от яростта и топлината си, за да застинат накрая като късчета земя, да се превърнат в друга същност, каквато никога не са били- родени от морето, те вече му стават чужди и непонятни.
Вятърът раздвижва повърхността му; през тесните процепи, които го свързват с другите морета, навлизат нови, различни води, които само в началото са чужди, а после, с времето, се смесват, изместват други и стават свои. Морето съществува осъзнато само с тези промени- бавни и постепенни, но жизнено необходими. Обградено отвсякъде с пустиня и безветрие, то е обречено да се превърне в “мъртво”- безлико, монолитно и неосъзнато- като в предбитието, и, вероятно, като в смъртта- без да осъзнава нито собственото си, нито нечие друго съществуване. Морето е само предел-повърхност и недостигнато дъно-бездна; и това, което ги задържа заедно- съзнание, будност, постоянно безпокойство от вълни, опитващи се да очертаят собствените си контури между двете.

Семейство от нации (визията на Маргарет Тачър за бъдещето на обединена Европа)

http://img230.imageshack.us/img230/9114/84724563bo3.jpg

http://img220.imageshack.us/img220/1816/34546814ni8.jpg

http://img218.imageshack.us/img218/9191/77172642bb4.jpg

http://img230.imageshack.us/img230/9144/47446463la8.jpg

http://img220.imageshack.us/img220/2721/13581097ai8.jpg

http://img218.imageshack.us/img218/813/93951776va0.jpg

http://img218.imageshack.us/img218/6017/48313903eb7.jpg

Семейство от нации

Маргарет Тачър е министър-председател на Британия от 1979 до 1990. През 11-те години в кабинета тя опитва да намали ролята на правителството в британското общество и в частност в икономиката. Нейното недоверие към голямото правителство се разширява към институциите на Европейската Общност, които тя счита за заплаха за просперитета на Европа. Докато е премиер-министър, Тачър увеличава гнева на повечето лидери на ЕС като работи неуморно и безкомпромисно за частните интереси на Британия и се противопоставя, често сама, на опитите на разширяване на пълномощията на европейските институции. След издигането и до Камарата на лордовете тя продължава с репутацията си на опасен евроскептик като води малка група от парламентаристи, които вдигат голям шум, но неуспешно се борят за блокиране на ратификацията на договора от Маастрихт през 1993.
Тачър очертава визията си за европейската интеграция в речта си пред Университета на Европа в Брюж, Белгия на 20 септември 1988. В нея тя твърдо поставя Британия в Европа, но отхвърля представата, че Европа означава поглъщането на Британия и всички останали страни-членки в единична, бюрократизирана европейска „супердържава“. Европейската общност ще успее, твърди тя, само ако на всяка една страна-членка е позволено да запази идентичността си. Нейната визия за Европа е „семейство от нации“- което кореспондира с визията на де Гол- и представя добре традиционното британско отношение към интеграцията, но се разминава с федералистката визия на основателите на Общността на континента. Поради тази причина речта на Маргарет Тачър в Брюж предизвиква широки дискусии.

Г-н председател, вие ме поканихте да говоря по темата за Британия и Европа. Вероятно трябва да ви поздравя за куража ви. Ако вярвате на някои от нещата, казани и написани относно моята визия за Европа, изглежда сякаш сте викнал Чингис хан да говори за добродетелите на мирното съвместно съществуване!
Искам да започна като опровергая някои митове, свързани със страната ми, Британия, и с връзката и с Европа. И за да направя това, трябва първо да кажа нещо за идентичността на самата Европа. Европа не е резултат от Договора от Рим. Нито европейската идея е собственост на определена група или институция. Ние, британците, сме толкова наследници на европейската култура, колкото и всяка от останалите нации. Нашите връзки с останалата част от Европа, с континентална Европа, са били доминантен фактор в историята ни. За три хиляди години бяхме част от Римската империя и картите ни все още проследяват правите линии на пътищата, които римляните са построили. Нашите прародители- келтите, саксонците и датчаните са дошли от континента. Държавата ни беше преобразувана (тази толкова любима на Общността дума) по време на управлението на Нормандците през 11 и 12 век. Посетете големите църкви и катедрали на Британия, прочетете литературата ни и чуйте езика ни: всичко това е свидетелство за културните богатства, които сме взели от Европа, а други европейци- от нас.
Ние в Британия с право сме горди, че от Магна Харта през 1215 насам сме пионери в развитието на институции-бастиони на свободата. Горди сме също и от това, че от векове Британия е дом за хора от останалата част на Европа, които търсят убежище от тиранията. Но ние знаем, че без европейското наследство от политически идеи не бихме могли да постигнем толкова много, колкото сме постигнали сега. От класическата и средновековна мисъл сме заели концепцията на правото, което отличава цивилизованото общество от варварите. И въз основа на тази идея на Християнството- за дълго синоним на Европа- и неговото твърдение за уникалната духовна природа на индивида,ние все още основаваме вярата си върху личната свобода и човешките права на другите.
Прекалено често историята на Европа е описвана като серия от непрестанни войни и спорове. Да, от нашата перспектива днес това, което най-много ни впечатлява, е общият ни опит. Като пример можем да дадем това как европейците изследваха и колонизираха и- да, без извинение- цивилизоваха по-голямата част от света е необикновена приказка за талант, умения и смелост.
Ние британците по специален начин сме допринесли за Европа. През вековете сме се борили да предпазим Европа от попадането и под доминацията на една единствена сила. Борили сме се и сме умирали за свободата и. Само на мили оттук в Белгия лежат телата на 120 000 британски войници, които са загинали през Първата Световна война. Не беше ли тази готовност да се бият и да умрат, Европа щеше да бъде обединена отдавна- но не в свобода и не в справедливост. Британската помощ за съпротивителните движения по време на последната война помогнаха да бъде запазен жив огънят на свободата в толкова много страни до деня на победата. От нашия остров-крепост се издигна свободата на Европа. И до днес ние все още се държим заедно. Близо 7000 британски военослужещи са разположени на континента. Всички тези неща са доказателство за нашата връзка с бъдещето на Европа.
Европейската Общност е израз на европейската идентичност. Но тя не е само една. Никога не трябва да забравяме изтока и хората зад Желязната завеса, които някога са се наслаждавали напълно на споделената европейска култура, свобода и идентичност, а сега са извадени от корените си. Винаги трябва да гледаме на Варшава, Прага и Будапеща като на големи европейски градове. И не трябва да забравяме, че европейските ценности са издигнали САЩ до доблестния защитник на свободата, в който са се превърнали днес.
Това не е суха хроника на неясни факти от миналото, пълнещи историческите библиотеки. Това е архив на близо две хиляди години на британско сътрудничество с Европа и принос за Европа, принос който и днес е валиден и по-силен от всякога. Да, ние погледнахме и към по-широки хоризонти- както направиха и другите- и слава Богу, защото Европа никога нямаше да просперира като тесногръд, гледащ само навътре клуб.
Европейската общност принадлежи на всичките си членове. Тя трябва да отразява традициите и стремежите на всичките си членове. И позволете ми да бъда пределно ясна. Британия не мечтае за някакво уютно изолирано съществуване на ръба на Европейската Общност. Съдбата ни е в Европа, като част от Общността. Но това не означава, че бъдещето ни принадлежи само на Европа. Нито това на Франция, Испания или на която и да е друга страна-членка.
Общността не е край в самата себе си. Нито е институционален апарат, модифициран непрекъснато според предписанията на някакви абстрактни интелектуални концепции. Нито трябва да бъде закостенял от безкрайни закони. Европейската Общност е практическото средство, чрез което Европа може да осигури бъдещия просперитет и сигурността на гражданите си в свят, където има твърде много други могъщи държави или групи от държави. Ние европейците не можем да си позволим да губим енергията си за вътрешни диспути или институционални дебати. Те не са заместник на ефективните действия.
Европа трябва да е готова да допринесе в пълна степен за собствената си сигурност и да се съревновава икономически в един свят, където успехът отива при страните, които укоражават индивидуалната инициатива и предприемчивост, а не при тези, които се опитват да ги намалят.
Тази вечер искам да изложа няколко водещи принципи за бъдещето, които, вярвам, ще осигурят успеха не само в икономиката, но и за качеството на живот и влиянието му върху хората.
1 Първият ми водещ принцип е: желанието за активно сътрудничество между независими суверени държави е най-добрият начин да се изгради успешна Европейска Общност. Опитите да се подтисне национализмът и властта да се съсредоточи в центъра на Европейската федерация биха били много вредни и биха изложили на риск нещата, които се стремим да постигнем. Европа ще бъде по-силна точно защото има Франция като Франция, Испания като Испания, Британия като Британия, всяка от тях със своите обичаи, традиции и идентичност. Би било безумие да се опитваме да ги напаснем към някакъв вид предварително определена Европейска идентичност.
Някои от основателите на Европейската Общност мислеха, че САЩ може да им бъде модел. Но цялата история на Америка е напълно различна от тази на Европа. Хората отишли там, за да избягат от нетолерантността и ограниченията на живота в Европа. Те търсили свобода и възможности и това им помогнало да създадат нова общност и гордост от това да бъдат американци – също както нашата гордост се състои в това да бъдем британци, белгийци, датчани или германци.
Аз съм първата, която ще се съгласи, че по много сериозни въпроси Европа би трябвало да говори с един глас. Искам да работим заедно върху нещата, които бихме могли да правим по-добре заедно, отколкото сами. В този случай Европа е по-силна, независимо дали в търговията, в сигурността или във връзките с останалата част от света. Но да си сътрудничим повече не означава, че трябва да изискваме властта да бъде централизирана в Брюксел, а решенията да бъдат взимани от определена за тази цел бюрокрация. Наистина е иронично, че страни като Съветския съюз, които са опитвали да ръководят всичко от центъра, се учат, че успехът зависи от разпръскването на властта и решенията далече от центъра, а някои в Съюза изглежда искат да се движат в обратната посока.
Ние със сигурност искаме да видим Европа по-обединена и с повече усещане за обща цел. Но това трябва да стане по начин, който предпазва традициите, парламентарната власт и чувството за национална гордост, защото те са били източникът на виталността на Европа през вековете.
2 Вторият ми водещ принцип е: Политиките на Общността трябва да разглеждат настоящите проблеми по практически начин, колкото и трудно да е това. Ако не можем да реформираме тези политики на Общнотта, които са изцяло грешни или неефективни, или предизвикват обществено недоволство, не трябва да даваме публично подкрепата си за бъдещото развитие на Общността.
3 Третият ми водещ принцип е нуждата от политики на Общността, които да насърчават инициативата. За да процъфтява Европа и да създава работни места, от ключова важност е инициативата. Базовата рамка е налице: самият договор от Рим е замислен като Харта за икономическата свобода. Но не винаги е бил четен, а още по-малко прилаган като такъв.
Урокът от икономическата история на Европа през 70-те и 80-те е, че централното планиране и детайлния контрол не действат, а че личната инициатива и усилия- напротив. Контролираната от държавата икономика е рецепта за бавен растеж, а свободната инициатива в правни рамки дава по-добри резултати. Целта на една Европа, отворена за начинанията, е движещата сила зад създаването на Единния европейски пазар от 1992. С падането на бариерите и отварянето на възможността фирмите да работят в европейски мащаб, ние можем по най-добрия начин да се съревноваваме с Америка, Япония и другите нови икономически сили, които се появяват в Азия и на други места. И това означава действия по посока на освобождаването на пазарите, увеличаването на избора и намаляване на правителствената интервеция. Нашата цел не трябва да бъде все по-детайлно регулиране от центъра, тя трябва да е дерегулиране и отстраняване на принудите върху пазара.
4 Четвъртият ми водещ принцип е, че Европа не трябва да е протекционист. Разширяването на световната търговия изисква от нас да продължим процеса на премахване на границите пред търговията и да направим това в многостранните преговори в GATT (Генерално споразумение за тарифите и търговията). Би било предателство ако, докато премахваме ограниченията за търговията в Европа, Общността създава по-голям външен протекционизъм. Трябва да осигурим нашият достъп до световния пазар да е съответен на либерализма, който изповядваме вкъщи.
Ние имаме отговорността да дадем предимство на това, отговорност, която е изчасти насочена към по-малко развитите страни. Те се нуждаят не само от помощ, повече от всичко те се нуждаят от възможности ако искат да придобият растяща икономическа мощ и независимост.

Вярвам, че не е достатъчно само да се говори по принцип за европейската визия и идеали. Ако вярваме това, трябва планираме пътя си напред и да идентифицираме следващите си стъпки. Това не изисква нови документи- те всички са там- Северноатлантическият договор, Ревизираният Договор от Брюксел, Договорът от Рим- текстове, подписани от хора с визия за бъдещето. Кокото и далече да икаме да отидем, истината е, че можем да се доберем до там само стъпка по стъпка.
Това, от което се нуждаем сега, е да взимаме решения за следващите стъпки напред, а не да се разсейваме от утопични цели. Утопията никога няма да се сбъдне, защото знаем, че ако се сбъдне, няма да я харесаме. Нека Европа да бъде семейство от нации, които се разбират по-добре, ценят се повече, сътрудничат си повече, но ценят националната си идентичност не по-малко от общите ни европейски цели.
Нека имаме Европа, която играе пълната си роля в широкия свят, която гледа навън, не навътре и която пази Атлантическото Общество- тази Европа от двете страни на Атлантика- която е нашето най-благородно наследство и нашата най-велика сила.

*Преводът на речта и в Брюж и презентацията са мои.