Feeds:
Публикации
Коментари

Целта на презентацията е представянето на въпросните университети като подходящо място за висшето образование на определена група български кандидат-студенти.

LSE offers a unique opportunity to study the social sciences. You will be in an university institution with a worldwide academic reputation, while enjoying the cultural, social and recreational facilities of one of the world’s great capital cities and a focal point in the increasing integration of Europe.

Outstanding reputation
The London School of Economics and Political Science (LSE) is a world class centre for its concentration of teaching and research across the full range of the social, political and economic sciences. LSE has an outstanding reputation for academic excellence. LSE offers a very wide range of undergraduate and postgraduate courses in the social sciences. Teaching is carried out through academic departments, interdisciplinary institutes and in partnership with internationally known higher education institutions. Studying in the heart of a multicultural city alongside students from across the world ensures an involved and comprehensive experience is enjoyed.

International contacts
Few university institutions in the world are as international. The study of social, economic and political problems covers not only the UK and European Union, but also countries of every continent. From its foundation LSE has aimed to be a laboratory of the social sciences, a place where ideas are developed, analysed, evaluated and disseminated around the globe. The School is a world centre for advanced research. In the 2001 UK Research Assessment Exercise carried out by the Higher Education Funding Council for England, the School’s research was rated second among around 200 universities and colleges. LSE has a cosmopolitan staff and student body, located within an urban, city centre campus. They come from 140 countries around the world: 34 per cent from the UK, 18 per cent from other European Union countries and 48 per cent from other countries around the world.

Scholarships
The Cities Scholarship 2008/09
One scholarship for an incoming student to the MSc in City Design and Social Science. Preference will be given to Russian nationals. If there is no suitable Russian applicant, the scholarship can be given to an applicant of any nationality/fee status. If the recipient of the scholarship is a Home UK/EU student, the value of the award will be £16,000.If the recipient of the scholarship is an Overseas student (including Russian), the value of the award will be £26,000.
Miliband Scholarship
Every three years a Miliband Scholarship in Political Sociology is offered to a promising current or new postgraduate student working in the field of political sociology in the departments of Sociology, Government and International Relations. The value of the Scholarship is worth £5000, renewable for a second and third year subject to satisfactory academic performance. The Financial Support Office, which is situated within the LSE’s Student Services Centre, is responsible for administering School funds and a variety of scholarships, studentships, prizes and awards.
Prospective students, those who have already been given an offer of admission to study at the School, currently registered students and LSE staff can use these pages to find out about LSE scholarships and other sources of financial help available.
Scholarship Programme
The Paul Woolley Centre Scholarships Programme aims to support students pursuing postgraduate research in the areas covered by The Paul Woolley Centre research agenda. The Scholarships are awarded in June each year to maximum number of 3 outstanding PhD students who have been admitted to the PhD programme of the Finance Department or the Economics Department of the London School of Economics. The Scholarships will be awarded by a Scholarship Committee. The Scholarships will provide a stipend to support fees and/or living expenses. The amount of the award will depend on the number of students selected each year and their current financial position, but it could not exceed the standard LSE Scholarships, which include fees and a living allowance of up £13,000 per annum. The scholarships will be renewable on an annual basis after review. The Paul Woolley Centre Students will be based within the centre and the Financial Markets Group and will be expected to work closely with its staff and faculty.
Finding a place to live
Most LSE students live in privately rented housing and commute to the School every day. Arranging this type of accommodation is generally not possible before you arrive as you should always inspect a property to ensure it’s suitability and as landlords rarely make commitments to unseen tenants. This means that in order to find somewhere to live, you should come to London before the beginning of the academic session. If you’re not able to get to London early, you may wish to know that from the end of September we have negotiated deals for temporary accommodation with a number of Central London hotels.

London- having fun + job possibilities
Clubs, cinemas, restaurant, museums, pubs and bars, theatres.

Есета (Море)

За пореден път се убеждавам, че хубавите неща се случват само неочаквано (че как иначе- в противен случай се губи цялото очарование :-P ) и то точно в моментите, когато се чувстваш изчерпан и изстискан до края. Осъзнавам и че е глупаво и незряло от моя страна до такава степен да се радвам (или обезкуражавам) от чуждите оценки за нещо, за което имам изградено собствено мнение… „Панаир на суетата“ :) А ето и какво ме зарадва чак толкова- http://www.kompasbg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=3246&Itemid=27

Помня как се самоубеждавах, че дори и да отида на награждаването, няма да съм спечелила нищо и ходенето ми до Бургас ще е безполезно (защото в деня на награждаването имах контролно, което не можех да си позволя да изпусна и беше жизнено важно да мисля, че тази необичайна екскурзия ще донесе само разочарование), а сега съжалявам, че не си направих една приятна разходка до този толкова красив град (и без това контролното беше провал ;( ). Но… има справедливост на този свят за всичко- като съм толкова лишена от авантюризъм и прикована към задълженията, ще си търпя последствията :-P Олях се в предисловия както винаги :) Давам си обещание за в бъдеще да се опитам да предпочета необикновеното, с което ме сблъскат обстоятелствата, пред рутината и да се опитам да се радвам повече на собствените си признания, отколкото на тези на другите :) Ето- толкова се упих от себе си, че забравих :-P -Честита награда и на Нели :) Не се познавме лично, но знам, че е страшно добра поетеса ;)

Първо място в конкурса за есе на тема „Море“ (2008 ) :

Море

търнър

Ръката се протяга към водата, но се бои да докосне прозрачната и повърхност- сякаш веднъж преминала преградата на един друг, подводен свят, дълбините ще я сграбчат и ще я влачат чак до мрачното дъно. Човекът няма достъп до морето- само до най-горната, почти прозрачна ивица вода, през която му се струва, че вижда съвсем наблизо и ясно пясъка. Светлината осветява вълните и сивкавата тиня- точно на ръка разстояние. Но водата пречупва през своята призма светлината и си играе с човешкото око- близкото и видимо дъно, което то възприема и което му се струва така лесно достижимо, всъщност е неистинско- отражение на нещо по-дълбоко и размито, което човекът никога няма да види без отсенките на слънцето върху него, без да може да предолее преградата между водата и въздуха; обект, който винаги ще наблюдава от странична позиция.
Морето се докосва до света именно с тази своя повърхност- до въздуха, бреговете. Светът извън него осветява точно тази негова най-горна част, за да може самото то по този начин да я опознае. Лъчите преодоляват границата между водата и небето, макар и пречупени, преиначени и се втурват с променените си посоки надолу. Водата постепенно ги изтощава и поглъща и, макар на върха да изглежда бляскаво и приветливо, морето продължава да крие сенките на дъното си. Познало предела на съществуването си- разграничаването от останалия свят, то се опитва да обеме колкото се може повече от другостта, вълните му се издигат до небето в непрестанен порив да включат в себе си света, но само се докосват до въздуха, оглеждат го отблизо, без да могат да го разберат- защото същността им- на въздух и вода, е различна- не могат да се разтворят едно в друго, да станат единно цяло. Морето живее съзнателно само дотам, докъдето стигат слънчевите лъчи; пространствата, където водите поглъщат и последното късче светлина, остават далечни и неясни и за него. Морето познава само повърхността си, но никога не е виждало дъното си- онези пластове ледена и застинала вода, непроменяли мястото си от векове, невиждали светлината и външния свят. Те същестуват отделно и може би дори никой не знае за съществуването им, защото всичко, родено от дълбините им, докато стигне повърхността, се променя неузнаваемо и вече не помни пътя си. Подводните вулкани изригват от дъното и изкачвайки се към повърхността, губят от яростта и топлината си, за да застинат накрая като късчета земя, да се превърнат в друга същност, каквато никога не са били- родени от морето, те вече му стават чужди и непонятни.
Вятърът раздвижва повърхността му; през тесните процепи, които го свързват с другите морета, навлизат нови, различни води, които само в началото са чужди, а после, с времето, се смесват, изместват други и стават свои. Морето съществува осъзнато само с тези промени- бавни и постепенни, но жизнено необходими. Обградено отвсякъде с пустиня и безветрие, то е обречено да се превърне в “мъртво”- безлико, монолитно и неосъзнато- като в предбитието, и, вероятно, като в смъртта- без да осъзнава нито собственото си, нито нечие друго съществуване. Морето е само предел-повърхност и недостигнато дъно-бездна; и това, което ги задържа заедно- съзнание, будност, постоянно безпокойство от вълни, опитващи се да очертаят собствените си контури между двете.

маргарет тачър ео ес брюж

http://img230.imageshack.us/img230/9114/84724563bo3.jpg

http://img220.imageshack.us/img220/1816/34546814ni8.jpg

http://img218.imageshack.us/img218/9191/77172642bb4.jpg

http://img230.imageshack.us/img230/9144/47446463la8.jpg

http://img220.imageshack.us/img220/2721/13581097ai8.jpg

http://img218.imageshack.us/img218/813/93951776va0.jpg

http://img218.imageshack.us/img218/6017/48313903eb7.jpg

Семейство от нации

Маргарет Тачър е министър-председател на Британия от 1979 до 1990. През 11-те години в кабинета тя опитва да намали ролята на правителството в британското общество и в частност в икономиката. Нейното недоверие към голямото правителство се разширява към институциите на Европейската Общност, които тя счита за заплаха за просперитета на Европа. Докато е премиер-министър, Тачър увеличава гнева на повечето лидери на ЕС като работи неуморно и безкомпромисно за частните интереси на Британия и се противопоставя, често сама, на опитите на разширяване на пълномощията на европейските институции. След издигането и до Камарата на лордовете тя продължава с репутацията си на опасен евроскептик като води малка група от парламентаристи, които вдигат голям шум, но неуспешно се борят за блокиране на ратификацията на договора от Маастрихт през 1993.
Тачър очертава визията си за европейската интеграция в речта си пред Университета на Европа в Брюж, Белгия на 20 септември 1988. В нея тя твърдо поставя Британия в Европа, но отхвърля представата, че Европа означава поглъщането на Британия и всички останали страни-членки в единична, бюрократизирана европейска „супердържава“. Европейската общност ще успее, твърди тя, само ако на всяка една страна-членка е позволено да запази идентичността си. Нейната визия за Европа е „семейство от нации“- което кореспондира с визията на де Гол- и представя добре традиционното британско отношение към интеграцията, но се разминава с федералистката визия на основателите на Общността на континента. Поради тази причина речта на Маргарет Тачър в Брюж предизвиква широки дискусии.

Г-н председател, вие ме поканихте да говоря по темата за Британия и Европа. Вероятно трябва да ви поздравя за куража ви. Ако вярвате на някои от нещата, казани и написани относно моята визия за Европа, изглежда сякаш сте викнал Чингис хан да говори за добродетелите на мирното съвместно съществуване!
Искам да започна като опровергая някои митове, свързани със страната ми, Британия, и с връзката и с Европа. И за да направя това, трябва първо да кажа нещо за идентичността на самата Европа. Европа не е резултат от Договора от Рим. Нито европейската идея е собственост на определена група или институция. Ние, британците, сме толкова наследници на европейската култура, колкото и всяка от останалите нации. Нашите връзки с останалата част от Европа, с континентална Европа, са били доминантен фактор в историята ни. За три хиляди години бяхме част от Римската империя и картите ни все още проследяват правите линии на пътищата, които римляните са построили. Нашите прародители- келтите, саксонците и датчаните са дошли от континента. Държавата ни беше преобразувана (тази толкова любима на Общността дума) по време на управлението на Нормандците през 11 и 12 век. Посетете големите църкви и катедрали на Британия, прочетете литературата ни и чуйте езика ни: всичко това е свидетелство за културните богатства, които сме взели от Европа, а други европейци- от нас.
Ние в Британия с право сме горди, че от Магна Харта през 1215 насам сме пионери в развитието на институции-бастиони на свободата. Горди сме също и от това, че от векове Британия е дом за хора от останалата част на Европа, които търсят убежище от тиранията. Но ние знаем, че без европейското наследство от политически идеи не бихме могли да постигнем толкова много, колкото сме постигнали сега. От класическата и средновековна мисъл сме заели концепцията на правото, което отличава цивилизованото общество от варварите. И въз основа на тази идея на Християнството- за дълго синоним на Европа- и неговото твърдение за уникалната духовна природа на индивида,ние все още основаваме вярата си върху личната свобода и човешките права на другите.
Прекалено често историята на Европа е описвана като серия от непрестанни войни и спорове. Да, от нашата перспектива днес това, което най-много ни впечатлява, е общият ни опит. Като пример можем да дадем това как европейците изследваха и колонизираха и- да, без извинение- цивилизоваха по-голямата част от света е необикновена приказка за талант, умения и смелост.
Ние британците по специален начин сме допринесли за Европа. През вековете сме се борили да предпазим Европа от попадането и под доминацията на една единствена сила. Борили сме се и сме умирали за свободата и. Само на мили оттук в Белгия лежат телата на 120 000 британски войници, които са загинали през Първата Световна война. Не беше ли тази готовност да се бият и да умрат, Европа щеше да бъде обединена отдавна- но не в свобода и не в справедливост. Британската помощ за съпротивителните движения по време на последната война помогнаха да бъде запазен жив огънят на свободата в толкова много страни до деня на победата. От нашия остров-крепост се издигна свободата на Европа. И до днес ние все още се държим заедно. Близо 7000 британски военослужещи са разположени на континента. Всички тези неща са доказателство за нашата връзка с бъдещето на Европа.
Европейската Общност е израз на европейската идентичност. Но тя не е само една. Никога не трябва да забравяме изтока и хората зад Желязната завеса, които някога са се наслаждавали напълно на споделената европейска култура, свобода и идентичност, а сега са извадени от корените си. Винаги трябва да гледаме на Варшава, Прага и Будапеща като на големи европейски градове. И не трябва да забравяме, че европейските ценности са издигнали САЩ до доблестния защитник на свободата, в който са се превърнали днес.
Това не е суха хроника на неясни факти от миналото, пълнещи историческите библиотеки. Това е архив на близо две хиляди години на британско сътрудничество с Европа и принос за Европа, принос който и днес е валиден и по-силен от всякога. Да, ние погледнахме и към по-широки хоризонти- както направиха и другите- и слава Богу, защото Европа никога нямаше да просперира като тесногръд, гледащ само навътре клуб.
Европейската общност принадлежи на всичките си членове. Тя трябва да отразява традициите и стремежите на всичките си членове. И позволете ми да бъда пределно ясна. Британия не мечтае за някакво уютно изолирано съществуване на ръба на Европейската Общност. Съдбата ни е в Европа, като част от Общността. Но това не означава, че бъдещето ни принадлежи само на Европа. Нито това на Франция, Испания или на която и да е друга страна-членка.
Общността не е край в самата себе си. Нито е институционален апарат, модифициран непрекъснато според предписанията на някакви абстрактни интелектуални концепции. Нито трябва да бъде закостенял от безкрайни закони. Европейската Общност е практическото средство, чрез което Европа може да осигури бъдещия просперитет и сигурността на гражданите си в свят, където има твърде много други могъщи държави или групи от държави. Ние европейците не можем да си позволим да губим енергията си за вътрешни диспути или институционални дебати. Те не са заместник на ефективните действия.
Европа трябва да е готова да допринесе в пълна степен за собствената си сигурност и да се съревновава икономически в един свят, където успехът отива при страните, които укоражават индивидуалната инициатива и предприемчивост, а не при тези, които се опитват да ги намалят.
Тази вечер искам да изложа няколко водещи принципи за бъдещето, които, вярвам, ще осигурят успеха не само в икономиката, но и за качеството на живот и влиянието му върху хората.
1 Първият ми водещ принцип е: желанието за активно сътрудничество между независими суверени държави е най-добрият начин да се изгради успешна Европейска Общност. Опитите да се подтисне национализмът и властта да се съсредоточи в центъра на Европейската федерация биха били много вредни и биха изложили на риск нещата, които се стремим да постигнем. Европа ще бъде по-силна точно защото има Франция като Франция, Испания като Испания, Британия като Британия, всяка от тях със своите обичаи, традиции и идентичност. Би било безумие да се опитваме да ги напаснем към някакъв вид предварително определена Европейска идентичност.
Някои от основателите на Европейската Общност мислеха, че САЩ може да им бъде модел. Но цялата история на Америка е напълно различна от тази на Европа. Хората отишли там, за да избягат от нетолерантността и ограниченията на живота в Европа. Те търсили свобода и възможности и това им помогнало да създадат нова общност и гордост от това да бъдат американци – също както нашата гордост се състои в това да бъдем британци, белгийци, датчани или германци.
Аз съм първата, която ще се съгласи, че по много сериозни въпроси Европа би трябвало да говори с един глас. Искам да работим заедно върху нещата, които бихме могли да правим по-добре заедно, отколкото сами. В този случай Европа е по-силна, независимо дали в търговията, в сигурността или във връзките с останалата част от света. Но да си сътрудничим повече не означава, че трябва да изискваме властта да бъде централизирана в Брюксел, а решенията да бъдат взимани от определена за тази цел бюрокрация. Наистина е иронично, че страни като Съветския съюз, които са опитвали да ръководят всичко от центъра, се учат, че успехът зависи от разпръскването на властта и решенията далече от центъра, а някои в Съюза изглежда искат да се движат в обратната посока.
Ние със сигурност искаме да видим Европа по-обединена и с повече усещане за обща цел. Но това трябва да стане по начин, който предпазва традициите, парламентарната власт и чувството за национална гордост, защото те са били източникът на виталността на Европа през вековете.
2 Вторият ми водещ принцип е: Политиките на Общността трябва да разглеждат настоящите проблеми по практически начин, колкото и трудно да е това. Ако не можем да реформираме тези политики на Общнотта, които са изцяло грешни или неефективни, или предизвикват обществено недоволство, не трябва да даваме публично подкрепата си за бъдещото развитие на Общността.
3 Третият ми водещ принцип е нуждата от политики на Общността, които да насърчават инициативата. За да процъфтява Европа и да създава работни места, от ключова важност е инициативата. Базовата рамка е налице: самият договор от Рим е замислен като Харта за икономическата свобода. Но не винаги е бил четен, а още по-малко прилаган като такъв.
Урокът от икономическата история на Европа през 70-те и 80-те е, че централното планиране и детайлния контрол не действат, а че личната инициатива и усилия- напротив. Контролираната от държавата икономика е рецепта за бавен растеж, а свободната инициатива в правни рамки дава по-добри резултати. Целта на една Европа, отворена за начинанията, е движещата сила зад създаването на Единния европейски пазар от 1992. С падането на бариерите и отварянето на възможността фирмите да работят в европейски мащаб, ние можем по най-добрия начин да се съревноваваме с Америка, Япония и другите нови икономически сили, които се появяват в Азия и на други места. И това означава действия по посока на освобождаването на пазарите, увеличаването на избора и намаляване на правителствената интервеция. Нашата цел не трябва да бъде все по-детайлно регулиране от центъра, тя трябва да е дерегулиране и отстраняване на принудите върху пазара.
4 Четвъртият ми водещ принцип е, че Европа не трябва да е протекционист. Разширяването на световната търговия изисква от нас да продължим процеса на премахване на границите пред търговията и да направим това в многостранните преговори в GATT (Генерално споразумение за тарифите и търговията). Би било предателство ако, докато премахваме ограниченията за търговията в Европа, Общността създава по-голям външен протекционизъм. Трябва да осигурим нашият достъп до световния пазар да е съответен на либерализма, който изповядваме вкъщи.
Ние имаме отговорността да дадем предимство на това, отговорност, която е изчасти насочена към по-малко развитите страни. Те се нуждаят не само от помощ, повече от всичко те се нуждаят от възможности ако искат да придобият растяща икономическа мощ и независимост.

Вярвам, че не е достатъчно само да се говори по принцип за европейската визия и идеали. Ако вярваме това, трябва планираме пътя си напред и да идентифицираме следващите си стъпки. Това не изисква нови документи- те всички са там- Северноатлантическият договор, Ревизираният Договор от Брюксел, Договорът от Рим- текстове, подписани от хора с визия за бъдещето. Кокото и далече да икаме да отидем, истината е, че можем да се доберем до там само стъпка по стъпка.
Това, от което се нуждаем сега, е да взимаме решения за следващите стъпки напред, а не да се разсейваме от утопични цели. Утопията никога няма да се сбъдне, защото знаем, че ако се сбъдне, няма да я харесаме. Нека Европа да бъде семейство от нации, които се разбират по-добре, ценят се повече, сътрудничат си повече, но ценят националната си идентичност не по-малко от общите ни европейски цели.
Нека имаме Европа, която играе пълната си роля в широкия свят, която гледа навън, не навътре и която пази Атлантическото Общество- тази Европа от двете страни на Атлантика- която е нашето най-благородно наследство и нашата най-велика сила.

*Преводът на речта и в Брюж и презентацията са мои.

Поотвикнала съм да пиша, както е вижда… :-) Но това не означава, че вече не обичам или че ще спра :-P

Освобождение

roerich


Инерцията е вроденото зло в човешката същност, което води до привързване към материалното и привидното и страх от отнемането им, което в действителност е страх от истинския живот- малодушие, пречещо на индивида да направи своя избор в посока на доброто. Освобождението е път към доброто, себенадмогване и преодоляване на традиционното и повтарящото се, отместване на границите на съществуващия свят към нови хоризонти.
Отклоняването от инерцията означава свободно и осъзнато собствено движение, освобождаване от пред-писаното и пред-определеното. Познатото осигурява привидна стабилност и детерминираност на живота и смислите, докато освобождението е преначертаване на битието, опит за навлизане в пространството на чуждото. Откриването на непознатото полага нови отправни точки за дефиниране на действителността, но това води и до проблематизиране на вече извоюваните истини, които могат да се окажат невалидни в съпоставка с новото.
Тогава освобождението изисква жертви не само в личностен, а и в общностен план- нарушена е сигурността на всеобщия живот, новите хоризонти разкриват пропуските във вече изграденото и привидно солидно битие. Готовността за приемане и извоюване на свободата от един налага промяната като факт и за останалите и така добива за тях отрицателен знак. Това залага ценността на освобождението единствено като личностен акт, за който всеки трябва вътрешно да се подготви и който не би могъл да произхожда от външни на индивида обстоятелства- “Свободата не може да се подарява, защото тя е притежание на духа”.
Освобождаването изисква смелост, защото поставя под въпрос ценността на вече съществуващата и завършена личност, но в този смисъл освобождението е и готовност за равитие- изоставяне на вече изградената същност, на откритите истини, които могат да бъдат разрушени в сблъсъка с новото. Освобождението изисква и жертви, защото в традиционния бит личността намира опора в установеното и гради себе си в съответствие с наличния свят. Разколебаването на опорите води до криза на индивида- освобождаването обуславя пълно скъсване с материалното, с което да се осигури възможност за неспиращо възходящо развитие- “Да бъдеш, а не да имаш”(Ерих Фром). То означава постоянно себепреодоляване, себенадграждане и себепостигане. Освобождението е надмогване на страха от смъртта, защото самата му същност е в непрестанното умиране на човека и изграждането на свръхчовешкото в него.
В освобождаването човекът проявява истинската си същност на деец спрямо обективността. Влечението към необичайното и непознатото е подтик към ново осмисляне на света, както и непрекъснато себедоказване. Това е опит за доближаване до божествената същност в човека, защото истинските ценности и смисли могат да бъдат определени само от позицията на вечността и абсолютното познание, а, откривайки нови хоризонти, субектът все повече се доближава до трансцендента и се освобождава от ограниченията на тленността. Тогава освобождението е стремеж към висшето в човешката душа.
С освобождаването от оковите на делничността и телесността индивидът става критерий за преценка на света- определител на истината и стожер на живота. За разлика от екзистирането в робство-инертност, постигайки свободата във всеки един момент и докосвайки се все повече до познанието, човекът се превръща от подвластен на външното и бездеен в демиург на себе си и живота- в равен на божественото.

Планети- гиганти

Планети- гиганти

Доклад по физика и астрономия (както се вижда основно астрономия) ;) за планетите- гиганти, обща информация, сравнителни характеристики, плътност, маса, температура, химически строеж, атмосфера и спътници

Планети- гиганти

Планети- гиганти

Планети- гиганти

Планети- гиганти

Планети- гиганти

Планети- гиганти

линкове към снимките в естествен размер:

http://img20.imageshack.us/img20/8931/11qr4.gif

http://img216.imageshack.us/img216/4992/49244022ta6.jpg

http://img143.imageshack.us/img143/7548/98721105ok8.jpg

http://img255.imageshack.us/img255/7664/53257360eh4.jpg

http://img509.imageshack.us/img509/5829/50435021ii9.jpg

http://img255.imageshack.us/img255/5818/21745945yl2.jpg

П.П.Има няколко изядени букви в бързането :)

(Още една курсова работа…)

След Великото преселение на народите политическата карта на Европа е твърд пъстра, а градените с векове административни връзки между отделните части на Римската империя и съзнанието на гражданите и като принадлежащи към една общност изчезват заедно с нейните руини. Християнизирането на варварските племена, настанили се в земите на някогашната империя полага основите на приобщаването им към общи ценности и става основна отправна точка за консолидирането им и превръщането им в единна общност със съвместно бъдеще. Християнството създава общата европейска история, полага корените и определя развитието на европейската цивилизация и бележи по характерен начин развитието на Европа и до днес.

Християнството създава предпоставки за приемственост между Римската империя и Средновековния свят. Характерните черти на религията да обхваща широки социални бази предопределят възможността и да хомогенизира населението на европейския континент и да създаде условия за единно образование и формиране на усещане за общност. През този период на политическа разпокъсаност църковната организация като наддържавна, надетническа и надкласова структура осигурява единството на жителите на Европа. Тя става основа за консолидирането на европейското общество през XI– XIIIв. и осъзнаването му като общност въз основа на разграничаването от нехристиянските народи и чрез Кръстоносните походи създава предпоставки за разширяване на влиянието на Запада и за относителното му единство и в политическо отношение- благодарение на господството на папоцезаризма. Християнската религия заляга в основата на възпитанието на възгледите на европейските елити и така става база за изграждането на европейската цивилизация и нейна особеност, без която не бихме могли да си представим Европа и днес и която до голяма степен предопределя хода на развитието и. В нейно лице твърде различните европейски етноси намират средство за обединение и градят общото си бъдеще.

По времето на феодалната разпокъсаност на Европа усещането за общност у европейците се формира главно благодарение на християнството. И докато европейската идея си остава предимно елитарна, църквата обхваща широки социални слоеве от обществото. Основна предпоставка за това е доктрината и, която заимства елементи от много религии, придавайки им свое значение (вярвания от страните от Близкия Изток и Средиземноморието, влияние от стоицизма и традициите на неоплатонизма, елементи от юдейската религия и др.) и успява успешно да се приспособи както към нуждите на властта, така и към тези на бедното и потиснато население. Това е и обяснението за масовото и разпространение още от времето на Римската империя, а успешното и приспособяване към особеностите на строежа на Средновековното общество- висшият църковен клир има редица общи черти и привилегии със светската аристокрация, а селските и градски свещеници- съответно със селското и градско население, обезпечават устойчивостта и като един от стожерите на средновековния живот в Европа. Принос за това има и фактът, че Римската църква е единствената голяма обществена институция, оцеляла през прехода от Стария свят към Средновековието, което обосновава и по-късните претенции на папата за доминация на духовната власт над светската. Господството на религията в ежедневието на средновековния човек определя и мощта и на силно унифициращ фактор. Затова Карл Велики подчертава необходимостта от утвърждаване на християнството сред различните етнически групи в неговата империя и укрепва политическото единство в завоюваните територии като си обезпечава и духовно такова чрез издаване на закони за християнизиране на езическото население от завладените територии. Щедростта му към църквата, единната църковна догма, както и събирането на данъци и изграждането на структурата на църковната организация в Източна Фризия, Саксония и други региони от Франкската държава позволява консолидирането на различните етноси и формирането на единна народност в бъдеще. Дори и по време на периода, когато папския престол се намира под властта на чужди сили, църквата в лицето на европейските си структури продължава да създава нови организационни звена и да се развива, което доказва превръщането на християнството в една от основните характеристики на жителите на европейския континент, която ще продължи да определя спецификите на общото им развитие и ще положи основата на общото им бъдеще и духовна близост.

Нарастването на влиянието на църквата и религията в европейския средновековен свят, както и практикуваният на Запад папоцезаризъм закономерно довеждат до отъждествяването на Европа с Християнско царство. Времето на XI- XIIIв. е и периодът на най-силна консолидация на западноевропейското общество, за което допринася и естественият стремеж към противопоставяне на външния враг- нехристияните, заплашващи границите на Европа (викинги от Север, маджари от Изток и араби от Юг). В своята карта на Европа Валшпергер представя християните като малка общност, заобиколена отвсякъде от неверници, които населяват по-голямата част от света, а навигационните карти с практическа цел- т.нар. портолани, очертават границите на християнския свят, което е доказателство за ясното разграничение на жителите на Европа от тези на останалите континенти въз основа на религията и за значението на това разделение в ежедневието на европейците от Средните векове. Израз на това противопоставяне, както и на силната консолидация на западноевропейското общество са Кръстоносните походи, които оставят дълбоки следи в европейското общество и психология, а участието на хора от различни социални слоеве е пример за спояващата сила на християнството сред всички социални групи. Те допринасят както за колизията между Западното и Източното християнство, така и за заздравяването на чувството за общност у западноевропейците и за формиране на усещането за превъзходството им в сравнение с жителите на останалата част от света, което за дълги години ще остане характерен белег на европейската цивилизация.От тази гледна точка установяването на кръстоносците в Палестина и създаването на голям брой малки княжества по европейски модел може да бъде разгледано и като първия (макар и още неосъзнат като такъв) опит за колонизиране и разпространяване на европейската култура, световъзприемане и начин на живот сред други народи. Но трябва да бъде отбелязано, че кръстоносните походи са основани не на съзнанието за собственото превъзходство и необходимостта от разпространяването на една по-висша цивилизация сред неверниците, колкото на враждебност към непознатата култура, насърчавана и от църквата. Кръстоносните походи са както следствие, така и причина за по-нататъшното засилване на папската власт и установяването на папската теокрация в Европа през XIIIв., която спомага и за увеличаването на политическото влияние на Западния свят и установяването на доминиращото му положение в международните отношения и за в бъдеще. Църквата спомага за развитието на западноевропейското общество и в икономически аспект като осигурява необходимите големи заеми, с които нито евреите-лихвари, нито християнските търговци разполагат по това време и се адаптира към еволюцията на обществото като същевременно го задоволява с необходимите му духовни лозунги. През този период много автори използват понятията Европа и Respublica christiana като взаимозаменяеми, което доказва огромната роля на християнството и църквата в европейските общества.

Християнството има решаващо значение и за формирането на европейската общност от елити. Въвеждането на схоластиката като метод на обучение на единни философски възгледи и широкото изполване на латинския език като език на образованите хора в Европа създава паневропейска мрежа от елити- т.нар. Respublica Litteraria, съществуваща паралелно с идеята за Respublica christiana. Християнството повлиява и на архитектурните стилове и изкуството- готическият стил се разпространява в цяла Западна Европа, а строежът на катедралите допринася за консолидирането на общността и усещането за приемственост между поколенията чрез общото дело за дълъг период от време. То има основна роля и във философията на хуманизма, който, въпреки че отрича принципите на схоластиката, се основава на християнството и идеята за човека като божие творение, чиято житейска цел е постигането на съвършенство, с което да се доближи до Бога. Паневропейският характер на хуманизма показва наличието на общи условия за възникването му, подготвени от християнството като консолидиращ фактор, който предоставя и възможност за еволюция на европейското общество. Значението на християнството за хуманизма доказва и най-видният европейски хуманист Еразъм Ротердамски, който в своите “Кратък наръчник на християнския войн” и “Жалби на мира” порицава разединението между християните и подчертава, че Европа е християнски континент, а географското име, което разделя народите, не е от значение и не е способно да разцепи единството на вярата. Първият опит за съставяне на обща история на цивилизацията- произведението на Волтер “Essai sur les moeurs de l’espirit des nations”, може да се приеме за светската форма на представата за Християнския свят. Препоръките на френския абат Бодо за християнизирането и въвеждането в европейската цивилизация на американските индианци доказват неотделимата връзка между понятието Европа и християнската религия. Неразривната и връзка с постиженията на европейската култура потвърждават в произведенията си и европейските романтици Новалис и Шатобриан.В есето си “Die Christenheit oder Europа” Новалис призовава към възраждане на християнството и утвърждава, че националните граници са без значение, а в “Genie du chrsitianisme” Шатобриан възхвалява основополагащото и благотворно въздействие на християнството върху всички области на живота и изкуството- музика, поезия, архитектура и др. Това показва, че Европа си остава християнски свят не само в контекста на турската заплаха, а и за много години напред. Християнството определя културния и облик и специфичната менталност на населението и като заляга дълбоко в основите на европейското общество още от възникването му.

Преоценката на християнското Средновековие придава историческа обосновка на идеята за Европа- тя получава дефинирана и развита историческа перспектива. Християнството се превръща във връзката между ценностите на Античния свят и Средновековна Европа, когато всички други връзки изглеждат прекъснати. То пренася традициите на античния рационализъм и го превръща в неотменна част от светогледа на европейците и прави възможно възникването на специфични единствено за тази част на света феномени, които са основни характеристики на европейските общества. В негово лице Монтескьо открива една от предпоставките за формирането на хуманизма. Християнството има решаваща роля и за преодоляването и постепенното претопяване на различията между народите, населяващи Европа като формира ежедневен стереотип на поведение и менталност не само у елитите, но и сред широките маси.Паневропейската църковна оганизация прави възможно създаването на сходни за повечето европейски страни институции и закони, което пряко кореспондира с възможността за едно бъдещо политическо обединение на държавите от европейския континент, основано на вече създадената духовна близост.

Използвана Литература:

Александров, В. “История на европейската идея”, 2000

Велева, М. “Идеята за обединена Европа в историята на стария континент”, 2006

Льо Гоф, Ж. “Цивилизация на средновековния Запад”, 1997

Николов, Й. “История на средновековния свят”, 1994

Робъртс, Дж. “История на Европа”, том I, 1999

Уилсън, К. “История на европейската идея.Антология”, 2004

„На изток от рая“

Това е една моя курсова работа, която сравнително харесвам (а и така и така съм тръгнала да слагам всичките си писаници…), макар да съм съгласна с всички направени по нея корекции . Надявам се да може да бъде разбрана и от хора, които не са гледали филма, макар че на практика доказателствената част се основава на факти и изказвания от него :/ . Филмът е направен с цел реклама на правителството на НДСВ преди изборите и разглежда пътя на България към членство в ЕС.

“На Изток от Рая”
анализ на българската социална действителност въз основа на документалния филм на Иван Кулеков “Държава се прави с хора”

Членството на България в ЕС не е самоцел, а поредица от важни стъпки, които да направят страната конкурентноспособна в рамките на Съюза и да осигурят възможностите и за по-нататъшно развитие.Това предопределя важността на самия процес на приобщаване- като борба не с външния враг, с когото трябва да се справиш, за да спечелиш наградата, а като битка със собствените недъзи, които често са невидими, дълбоко скрити в систематиката на българския социален живот и така вкоренени в нея, толкова отдавна съществуващи и толкова обичайни за нашата действителност, че са станали почти невидими.Практиката да се лекуват симптомите, а не причините, или още по-лошо- “да се борим” срещу лечението, а не срещу болестта, е най-лесният възможен път към целта- членство в Европейския съюз.Но дори и след приемането на сраната в ЕС, предишните проблеми продължават да съществуват и премахването им не би могло да бъде резултат от подписването на един договор, колкото и важен да е той, а само от последователни и дългосрочни политики, провеждани на първо място с разбиране на съвременната социална действителност в България, произходът на проблемите и тяхната взаимозависимост.Филмът на Иван Кулеков “Държава се прави с хора” проследява пътя на България към Европа, но, макар и направен с рекламна цел, той поставя на показ не само успехите по пътя към присъединяването, но и дълбоките язви в българското общество и проблемите на българската социална действителност, които все още не са намерили решението си.
Системата на демократичното управление, основаваща се на възможността мнозинството от титуляри на интереси да определя стратегическия decision making, не може да осигури успешно развитие на дъжавата, тъй като за това е необходимо активно участие на гражданите в обсъждането на важните въпроси, както и безапелационният им достъп до всякаква информация, която касае тези въпроси и осигуряването на прозрачност в управлението.Неизпълняването на горните задължения от властта води до безразличие от страна на гласоподавателите и индвидуализъм- неосъзнаване на всеобщите интереси и следователно липса на стимул за социално развитие и участие в управлението на държавата.Изостаналата вследствие на това държава не е способна да осигури подходяща среда за развитие на специалисти в различните области, а това увеличава непроизводителността на труда вследствие на некомпетентност и липса на стимул за усъвършенстване.Хаосът в организацията на труда намира израз в характерната за “разпокъсаните” модерни общества невъзможност от ефективна комуникация, а еманципацията на посредниците довежда до бюрократизиране на държавата и тотална невъзможност за диалог на гражданското общество с управлението.Това, в комбинация с нежеланието да бъде променяно статуквото, обслужващо отделни частни интереси, като се приложат реформите, предписани от ЕС, води до невъзможността да се осъществява ефективна политика и до несигурност в силите на собствената икономика, което, от своя страна, води до страх от свободната конкуренция в рамките на пазара на ЕС и проблематизира по-нататъшното развитие на България в Съюза.
Като цяло на българското общество му липсват не само позитивизъм и желание за сътрудничество- основният проблем е липсата на граждани, които да работят за общия интерес и да коригират властта при взимането на решения.Индивидуализацията на обществото извежда на преден план частния интерес, на фона на който всеобщият се губи и не може да бъде ясно осъзнат: “…една буквичка от договора- “е”-то или “р”-то е твоя”, “и моите текстове са там”.Това е както следствие от липсата на сплотеност в социалния живот, така и причина за продължаващото задълбочаване на тази пропаст, която разделя българите на “нашите колеги” и “останалата част”, “които не виждат смисъла”.Неосъзнаването на общия интерес и невъзможността той да бъде ясно поставен като обществена цел, създава и пречките пред безпроблемното функциониране на държавния механизъм.Това поставя основните титуляри на интереси, както и упълномощените от тях управляващи, в ситуация, в която важните за стратегическото взимане на решение неща “се оказват”- т.е. случват се без тяхното знание и осъзнат контрол.Това също е и причина, и следствие гражданите да не разбират важността на действията си по отношение на развитието на държавата и водят до една чисто потребителска нагласа към социалния живот и следователно до все по-усилващ се натиск върху вече омекналата soft state.Но при наличие на държава, която дава, без да получава нищо в замяна, е нормална пасивната спрямо нея позиция, при която “проверявахме едни числа”, когато това е задължението ни, е невероятно занимание, при условие че можем “да ходим да пием бира”.Това дори изглежда в реда на нещата, тъй като омекналата държава не е способна да осигури нито подходящо заплащане на държавните служители, нито подобаващо финансиране на бизнеса, а в една добре работеща държава не е нормално специалистите да работят заради ентусиазма си.
Ниската прозводителност на труда също е пряко следствие от гореспоменатото.Малобройността на специалистите, готови да работят за ниско заплащане, означава ниска компетентност на преобладаващия брой на служителите, липса на основни умения, важни за дадената професия, както и на желание за подобряване на професионалните качества и развитие в крак с най-новите световни тенденции (изучаване на езици, компютърна грамотност: “Колко пъти я пиша аз 19, а тя все 119 става”), а с това намалява и конкурентноспособността на българските предприятия на световния пазар.Изостава и начинът на организация на труда, който не съответства на модерните изисквания и всичко това води до неефективност на работата, а в същото време и до увеличаването и като обем (“24 часа работим!”).Увеличаването на количеството ненужни (или поне можещи да бъдат избегнати) проблеми, влошава и качеството на комуникацията- както на ниво екип, така и на държавно ниво- между гражданското общество и администрацията.
Пряко следствие от това е бюрократизирането на държавата, когато бизнесът действително “не работи и 1/3 колкото чиновниците”, а вследствие на многото работа на парче и липсата на общ поглед върху нещата (без да се вижда систематика и ясно определена цел) администрацията престава да обслужва гражданите и бизнеса и да бъде посредник между гражданското общество и държавата,а стига до момент, в който трябва да се бори със самата себе си.Тя се обособява като самостоятелно съществуваща структура, която вече не е способна да бъде партньор на гражданите и бизнеса- основните титуляри на интереси.Липсата на диалог между нея и гражданското общество е предзададен и от липсата на прозрачност- затрупаната с безполезна работа администрация няма време да осигури на обществото информация за дейността си, а вместо това “работи тихичко на много фронтове” и следователно не може да очаква сътрудничество при обсъждането на стратегическите решения от негова страна.Това, в комбинация със забавянето на взимането на решения- отново вследствие на многото излишна работа и “ненормалната организация”, довежда до пълна неадекватност на решенията и следователно- до неефективност на определеното от “нечетящите министри” развитие на държавата.
Липсата на собствено подходящо за държавата развитие довежда до друго напълно погрешно решение за управлението- копирането на чужди успешни модели, които не отговарят нито на родната действителност, нито на настоящия момент: “да сме бледо копие на Ирландия”.Това е израз и на чувството на българите за малоценност- непрестанно съзнание, че не сме равностойни на останалите (каквито и не можем да бъдем, ако не се чувстваме такива), старания “да се държим на ниво”,т.е. да се правим на други, а не да бъдем себе си, винаги да се покажем по-добри, отколкото сме (за което говори и речта на българския премиер по повод присъединяването, която той не произнася на български, а на френски).Това самоподценяване и неуспешни опити за копиране на по-развитите страни е породено от това, че се “променят изискванията ни към живота”, но не и реалността, а тя не би могла да се промени ако не бъдат приемани такива закони, които “променят живота” и такива формулировки, зад които стоят интереси, но не на единични граждани, а на мнозинството.Проблемът е, че от досега с Европейския съюз се възприемат очакванията към стандарта на живот, но не се разбира систематиката на действие на законите и институциите му.
Съпротивата срещу приемането на директиви и осъществяването на реформи, изисквани от ЕС е опит да се запази статуквото, но по този начин членството ни в Съюза е обречено да бъде не равноправно партньорство, за каквото би трябвало да ни подготвят тези реформи, а постоянен източник “на социални помощи”.”Важното за ЕС” всъщност е далеч по-важно за нас, а системата, веднъж открита, не може да бъде оставена да бъде “красива сама по себе си”, защото, първо- красотата като нещо, изискващо съзерцание и възхищение, бидейки държавна политика или закон, е напълно безполезна, и второ- тази система сама по себе си няма никаква ефективност- нейните качества се разкриват само когато бъде приложена на практика и нейните принципи “се спазват”.Но процесът на преговори е “война с окопаване” и е “по-лесно да се преговаря за 4,5 млрд., отколкото за съдебната реформа”, защото индивидуалните частни интереси взимат превес над всеобщите в управението на държавата (която би трябвало да е изразител именно на всеобщите интереси на гражданите си).Вина за това има на първо място липсата на прозрачност в управлението- в това да “работиш и да не ти се знае името” няма нищо “апостолско”- тъкмо обратното- това е предпоставка за бягане от отговорност пред обществото за взетите решения.Държавата която е направена “с хора”, а не с институции и въз основа на закони, персонифицира управлението и го превръща от безличен и безпристрастен регулатор на социалния живот, какъвто трябва да бъде, в набор от личности със скрупули и частни интереси, което увеличава съмненията във властта.За това допринася и липсата на публични дебати върху важните обществени въпроси (“откъде се появяват тези приказки, че всичко е тайно?”) и на активно участие на титулярите на интереси във взимането на решения, което поставя под въпрос легитимността на властта и извиква недоволство срещу водената политика, дори тя да е ефективна.Също така, дори да е в правилна посока, политиката, провеждана от “толкова малко хора, които се занимават с евроинтеграция” и които трябва “да се борят” срещу “останалите”, е обречена на провал, защото цялостната промяна на обществото изисква участие и съпричастност от всичките му членове, които трябва да свикнат с промяната като начин на живот, а не като работа, която, тъкмо свършена, започва “пак отначало”.Именно постоянстващата новост е гаранция за успеха и основна характеристика на модерността.
Точно преходът към модерността е основният проблем на България.Отправяйки се на Запад, тя всъщност отново отива на Изток, като запазва старите си привички- да не търси сътрудничество, а по-скоро автархия,неминуемо предразполагаща към тоталитарен тип на управление. Индивидуализмът и нежеланието за сътрудничество са наши характеристики и на държавно ниво- съседите продължават да бъдат подозрително разглеждани като врагове, които трябва да бъдат плашени с бойния призив “По пет на нож!”.Като потенциален носител на опасности се разглежда и Западът, към който отношението е също “на защита”, а не на равноправно партньорство.С това си поведение България показва, че не е надраснала предмодерния агресивен начин на поведение и не е готова да го замени с търговски отношения, които да са от взаимна изгода, без да изостави напълно подозренията си.Партньорството, на което се крепи съвременната глобална пазарна икономика и което стои в основата на развитието на Европейския съюз, е избягвано заради несигурността, която носи за българската икономика, тъй като просперитетът на България започва пряко да зависи от нейните съседи.Неспоменаването на Румъния по време на речта за присъединяването на България към ЕС, говори за липсата на съзнание,че страната ни е част от един все по-глобализиращ се свят и успехите и провалите и са във все по-увеличаваща се пряка зависимост от останалите държави.Недвусмислена е и снимката в началото на филма, на която е показан българският държавен глава на Ялтенската конференция- подписващ на преден план, докато зад гърба му се случват истински важните неща.Комплексът за собствената малоценност на страната ни, прави обществото още по-чувствително на тема национален суверенитет и независимост на външната и вътрешната политика, особено ако се има предвид недалечното минало на България.Това неминуемо поставя въпросът за значението и жертвите, които ще трябва да бъдат направени след подписването на този договор и предизвиква поява на недоволство заради отнемането на част от националния сувуренитет.Тази позиция също е следствие от недостатъчното развитие на българската социална действителност.Новото несъмнено предизвиква страх, който пречи на гражданите да осъзнаят недостатъците в абсолютната власт на националната държава и необходимостта от постепенното и отмиране, както и ползите, които биха донесли по-големите правомощия на Европейския съюз.
Проблемите на българското развитие не са следствие на недостатъци, запечатани в гените ни, нито на прекален индивидуализъм, който “повлича след себе си” цялата социална действителност, а се коренят в систематичността на социалната проблематика, обвързваща многобройни и понякога незабележими части в система, която има всички предпоставки, оставена сама на себе си, устойчиво да води до деградация.Това обуславя необходимостта от цялостна промяна на обществото, институциите и начинът на мислене (поради взаимната им зависимост), предхождана непременно от внимателно дефиниране на проблемите и разглеждане на връзките помежду им.Решаването на частични и повърхностни спрямо действителната проблематика задачи и оставянето на истински сериозните, макар и не толкова очевидни, проблеми на самотек, заплашва да увеличи пропастта между развитите западни общества и България, която, въпреки че вече е членка на ЕС, отново рискува да остане “на Изток от Рая”.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.